Емил Табаков, Светлин Русев и Софийската филхармония се събраха в абсолютно единомислие на концерта си на 20 януари. Осмелилите се да бъдем в зала “България”, въпреки заплашителните графики в разпространението на поредния ковид-щам, преживяхме рядко и поради това здравословно музикално приключение с музика на Табаков и Росини/Респиги. В първата част на вечерта се осъществи софийската премиера на Концерта за цигулка от Табаков, написан за Светлин Русев и за Фестивалния оркестър на “Мартенски музикални дни” – Русе. Софийската филхармония е първият оркестър, който изсвири концерта след световната премиера в Русе, на 3 октомври, миналата година. Произведението е изпъстрено със страхотни предизвикателства не само за солиста, но и за оркестъра, който, според композитора, трябва да бъде равностоен партньор на солиста, не само съпровождащ инструмент. Провокативен е и драматургичният наратив в концерта, излъчващ често противоположни, дори контрастни състояния, определени от различните по интензивност събития. Щедрата емоционалност на творбата от една страна създава много възможности на прочита, от друга – проблематизира изпълнението с бързото, понякога преминаване от едно състояние в друго. Лирическите сегменти се отливат в танцова еуфория, стигаща на места до, едва ли не, звукова вакханалия. Широко разпятите няколко тонови кантиленни мотиви са пресрещнати от скоростни, изискващи висока степен на концентрация и прецизност, симетрични и асиметрични отсечки, които внасят шокови промени в драматургията. Неочакваните обрати в музикалното развитие изискват гъвкавост и светкавичен рефлекс в реализацията на прехода между контрастните сегменти, за да се изкаже, да се изрази цялостно идеята на автора. Това е много хубава, ефектно звучаща, екстровертна музика, импулсивна, но и абсолютно логична, спонтанна, но построена с железен усет за конструкция, с трудна, проблематична словесност, която съчетава широки зони на движение с полиритмични сегменти, настояващи за виртуозност в изпълнението, но и за баланс и в оркестъра, и между оркестъра и солиста. Светлин Русев, още на световната премиера показа, че се е отнесъл извънредно сериозно към трудния текст, който му е предложил Табаков. Но сега, второто изпълнение, на което бях щастлив свидетел, показа движението на самия Русев в дълбините на концерта – и в диалога му с оркестъра, който той слуша и чува великолепно, и в личната му звукова палитра, която непрекъснато създаваше поводи за удивление, и в различните, екстремни в скоростта си сегменти, в които Светлин за момент не отстъпи от изискванията на фразата и на щриха, и за пореден път демонстрира безупречната си техника, този път изцяло положена в услуга на съдържателния, на смисловия разказ, проведен с овладяна еуфоричност. Бяха в синхрон с диригента и автора Табаков и не бяха редки моментите, в които не само се чуваше, но и се виждаше удоволствието, което изпитват от съвместното си музициране, от извънредното тоново движение, което реализират. Интензивно и с настроение звучеше оркестърът, вложил целия си капацитет за да представи достойно композицията. Имаше моменти (например третата, бавна, с необятно поетично пространство, част), в които публиката бе напрегнато тиха, напълно съпреживяваща музиката, която слуша. И поиска бис, при което солист, оркестър и диригент повториха финален откъс от творбата.
Наистина в щастливо събитие се превърна и софийското изпълнение на концерта. Бих искала да напомня, че Светлин Русев е единственият цигулар от своето поколение, който проявява интерес и отделя време да изпълнява български композиции: най-напред изсвири и записа първия цигулков концерт на Владигеров, след това свири концерта на младия Ламбов. Сега превзе аудиторията безапелационно с великолепния концерт на Табаков, а в програмата на филхармонията виждам, че ще свири и Романтичния концерт на Александър Райчев (100 години от рождението му), който от премиерата му през 1992, реализирана от Минчо Минчев, на когото е посветен, Софийската филхармония и Йордан Дафов, не е свирен, струва ми се, повече в София. Неговата любознателност и работна дисциплина са действително рядко явление, особено за инструменталист, който от години се радва на признанието на музиканти и на публика.
Втората част на вечерта бе предоставена на музика, която носи в себе си красотата, изяществото, елегантния хумор и пластиката на танца. Музиката на балета “Фантастичното дюкянче” от Росини/Респиги, макар и в концертно изпълнение, визуализира перфектно възможния танц във всяка една от отделните си части. И поради великолепната оркестрация на Респиги предоставя щедро възможности на музикантите от оркестъра да се представят много силно във впечатляващата метафорика на поверените им в музикалния текст сола. Петър Македонски (тромпет) в тарантелата, концертмайсторката Ана Иванова, водачът на виолончелите Иван Лалев, обоистът Валентин Методиев, кларинетистът Михаил Живков, фаготистката Иванка Фордиани (още от увертюрата), на флейтите (Гергана Иванова и Татяна Желязкова), на арфата на Весела Тричкова и челестата на Стефан Врачев. Имаше блестящи изяви на целите групи – тромпети и тромбони в мазурката, прекрасно соло на флейтата пак в мазурката – не мога да изброя всичко. Оркестърът, след толкова трудния и изискващ концентрация и отново висш инструментализъм в цигулковия концерт на Табаков тук бе също толкова емоционално ангажиран в представянето на брилянтната партитура на Респиги.
Познавам изпълнението на Емил Табаков с радиооркестъра през декември, 2015 г. Движението на диригента в тази партитура, която е изпъстрена с невидими рифове по отношение на фраза, пластика, щрих, възможни метомарфози на звука и на агогиката, бе наситено с наглед малки, но значителни нови идеи, които той инкрустираше великолепно в музикалното развитие. Многозначителни, някъде дори загадъчни ритарданди, дъхове-сюрпризи, които придаваха на музикалното слово различен игрови ритъм и съвсем открити, ликуващи форте-емисии, наситени със звукова плътност. И още: така бяха подредени динамически групите и така изведени кратките инструментални реплики, колориращи оркестровия звук, че всяка нота, всеки тон се чуваше със свой релеф, със свои интензитет и настроение, вплетени в оркестровата материя. Ясна, колорирана, прозрачна звукова картина с изваяни фрази, с брилянтни пасажи, със скулптирани в пространството танцови фигури…И със забележителна характерност, отличаваща се и с чувство за хумор в казашкия танц и вечния кан-кан или красив сантимент в бавния валс и ноктюрното… Всяка част от балета бе като цветна картина. Табаков с удоволствие приканваше, импулсираше оркестъра да покаже цялата експресивна красота на тази музика-приказка, чийто оркестров език дава всички възможности за пълноценното инструментално въодушевление на всеки музикант. Един взаимен музикантски акт, който не се чува и вижда често. Една концертна вечер, която изнесе високо не само великолепния солист и всичко можещия диригент, но и забележително ентусиазирания оркестър.